Гостуванията из блог пространството нараснаха застрашително,
заедно с игрите, наградите, анкетите, въпросите - лудница! Въпреки че
вече гастролите в LaMartinia не са толкова чести както преди (всеки
понеделник) поради липса на време, рубриката продължава да
съществува - вече повече от 2 години. Реших да спестявам пространните
уводи, благодарностите за участието и т.н Фактът, че съм избрала и
поканила конкретните хора означава, че ги харесвам и силно одобрявам
това, което правят. Затова отсега нататък просто ще ви показвам техните
неща, достатъчно говорещи сами за себе си.
Яна снима прекрасно и е крайно мил и отзивчив човек, истинско
удоволствие е да се гледат нейни работи, сами ще се убедите. Фен съм й
не само заради вълшебните кадри, а и заради скоростта и скромността, с
които напредна в снимането - рядко срещана комбинация.
Яна е тук:
__________________________________________________________________________________
Никола, фотоапаратът и компютърът, пълен със снимки - заемат целия ми
свят и няма място за друго. Щастлива съм. Много. Искам да умея много
неща, но най-много искам да мога да снимам като руските фотографи - щом
видиш снимката, да видиш и душата, и на модела, и на снимащия. Не смея
да правя снимките, които искам. От страх, че ще вложа много енергия, а
няма да ги харесам после. Пълен егоист съм - затворен в своя си свят:
на снимките, на децата и на булките, добре ми е там. Искам снимките ми
да са преди всичко емоционални, човешки, говорещи, още не са.
Това си е мания, болестно състояние, всички "болни" ще разберат - заспиваш и се събуждаш със снимки, гледаш къде каква е светлината непрекъснато и мислиш как би се получило в апарата. Купуваш дрехи на детето според това, как излизат на снимки, избираш тапети за спалнята и чинии за кухнята на същия принцип, ако мислиш, че някое ястие в ресторанта не изглежда фотогенично, не го поръчваш. Излизаш винаги по залез да се разходиш с детето и го вкарваш из храсталаците. Изчисляваш всички покупки не в пари, а в обективи. И сънуваш, че правиш по-хубави снимки...
Понякога ми се иска да работя нещо скучно и спокойно, например в библиотека или рядко посещаван магазин, а снимането да ми е хоби, защото сега нямам хоби. Но бързо ми минава. И времето никога, ама никога не стига и съм вечно с угризения, че не отделям достатъчно от него на сина си. Искам денонощието да е поне 36 часа. Поне!
След 12-часова сватба в събота, сега е 6.30 сутринта в неделя и аз ставам, за да видя снимките, които съм направила. Нетърпелива...
Това си е мания, болестно състояние, всички "болни" ще разберат - заспиваш и се събуждаш със снимки, гледаш къде каква е светлината непрекъснато и мислиш как би се получило в апарата. Купуваш дрехи на детето според това, как излизат на снимки, избираш тапети за спалнята и чинии за кухнята на същия принцип, ако мислиш, че някое ястие в ресторанта не изглежда фотогенично, не го поръчваш. Излизаш винаги по залез да се разходиш с детето и го вкарваш из храсталаците. Изчисляваш всички покупки не в пари, а в обективи. И сънуваш, че правиш по-хубави снимки...
Понякога ми се иска да работя нещо скучно и спокойно, например в библиотека или рядко посещаван магазин, а снимането да ми е хоби, защото сега нямам хоби. Но бързо ми минава. И времето никога, ама никога не стига и съм вечно с угризения, че не отделям достатъчно от него на сина си. Искам денонощието да е поне 36 часа. Поне!
След 12-часова сватба в събота, сега е 6.30 сутринта в неделя и аз ставам, за да видя снимките, които съм направила. Нетърпелива...
Няма коментари:
Публикуване на коментар